Мистерията
Мистика, езотерика, феномени и чудеса на едно място.
Регистрирайте се! Станете част от нашето малко общество

Ако желаете да подкрепите форума можете да го направите като влезете в меню "Портал" и натиснете върху банера на БГтоп : )


Всичко свързано с необяснимите неща по света!
 
ИндексПорталКалендарВъпроси/ОтговориТърсенеПотребителиРегистрирайте сеВход
Статистика
Имаме 536 регистрирани потребители
Най-новият потребител е kaloqniordanov01

Нашите потребители са написали 920 мнения in 295 subjects
Latest topics
Most Viewed Topics
А ти индиго ли си ? ТЕСТ
Що за чудо беше това?!
Странно явление... Починало през 1920 момиченце още изглежда като живо
Призоваване на духове
Снимки на НЛО 1 Част
Заклинания за печелене на пари, здраве и любов
ДЕЦАТА ИНДИГО
Ванга говори за извънземните
Има ли духове - тема за размисъл
Некрономикон
Poll
Харесвате ли форума?
Да,супер е!
60%
 60% [ 6 ]
Не,не ми харесва!
0%
 0% [ 0 ]
Нов съм,не знам още :)
30%
 30% [ 3 ]
Има още какво да се желае!
10%
 10% [ 1 ]
Общо гласове : 10

Share | 
 

 Разглеждания относно същността на вакуума

Go down 
АвторСъобщение
Black_Tiger

avatar

Брой мнения : 318
Дата на регистриране : 06.09.2009
Местожителство : България

ПисанеЗаглавие: Разглеждания относно същността на вакуума   Сря Ное 18, 2009 2:10 am

Разглеждането на този въпрос до голяма степен може да помогне за
разбирането на принципите на придвижване на НЛО в пространството и
времето, тъй като в основата на тези принципи стои физичната същност на
микроструктурата на вакуума.
Понятието вакуум произлиза от
латинската дума vacuum, която означава пустота. Във физически смисъл в
квантовата теория под вакуум се разбира основно състояние на квантовите
полета, което притежава най-ниска минимална енергия с нулеви импулси,
ъглови моменти, електрически заряди и други квантови числа. На
вакуумното състояние съответства вектор на състоянието, обозначен със
символа IO>. Вакуумът се определя още и като състояние, в което в
пространството отсъстват реални частици, или в което операторите за
унищожение, въведени в квантовата механика, дават нулев резултат.
Това е така нареченият математически вакуум. Във физическия вакуум за
разлика от математическия комплексното число, равно на средното
значение от произведението на два оператора на полето в една точка на
пространство-времето може да не бъде равно на нула. В този смисъл се
появява понятието вакуумен кондензат.
В
технически смисъл вакуумът представлява среда, съдържаща газ при
налягане, съществено по-ниско от атмосферното. В такъв аспект
специалистите в съответната област обикновено разделят вакуума на
четири категории: обикновен, среден, висок и свръхвисок. На тези четири
категории съответства налягане от 133,322 Па (паскала) за обикновения
вакуум до налягане, по-ниско от 100 нПа (нанопаскала), за свръхвисокия
вакуум, където 133,322 Па съответстват на 1 мм живачен стълб или на
1/760 част от атмосферното налягане на морското равнище.
Обикновен
вакуум може да се създаде от дифузионни помпи. С такова налягане е
вакуумът в кинескопите на телевизорите. Висок и свръхвисок вакуум се
създава в пръстените на ускорителите на елементарни частици с помощта
на стотици турбомолекулярни помпи, йонни и титанови помпи. Мястото на
пресичането на сноповете частици, където те се сблъскват, в зоната на
детекторите се охлажда от няколко криогенни помпи до температури под
2,5 К. В тези зони налягането достига до около 100 атоатмосфери*.
Такова налягане на вакуума съществува в космическото пространство на
височина 3000 км над повърхността на Земята.
Средният пробег на
частица в този вакуум, или разстоянието, което може тя да измине, без
да се сблъска с друга частица, е близо половин милион километра. За
сравнение може да се каже, че в обикновената атмосфера, в която дишаме,
средният пробег е само няколко десетки ангстрьома, или няколко
милиардни от метъра. В космичното пространство на височина 300 км над
повърхността на Земята налягането е около 100 пъти по-високо от
налягането на височина 3000 км. В лабораторни условия космическите
кораби се изпитват преди полет именно при такова налягане.
В момента
Слънчевата система преминава през водороден галактичен облак и поради
това вакуумът около нашата планета не е толкова висок. В нашата
Галактика, както в повечето спирални галактики, съществуват голямо
количество прахообразни и газообразни облаци, които обикновено са
разположени в долната част на екваториалната им плоскост.
Прахообразните облаци са изградени от частици с големина около един
микрометър, а газообразните облаци съдържат основно водород и хелий,
като двата елемента могат да бъдат в йонизирано или неутрално
състояние. В Галактиката ни броят на газообразните облаци е около 100
пъти по-голям от този на прахообразните. Големината им достига до 20
светлинни години в диаметър, а разстоянието между тях е средно около
100 светлинни години.
Освен галактичните облаци съществува и друг
фактор, който нарушава космическия вакуум. Известно е например, че
Слънцето предизвиква вятър от наелектризирани частици като електрони и
протони, чиято скорост се изменя в зависимост от активността на
звездата от 300 до 900 км/сек, или над 1000000 км/ч. В Галактиката ни
обаче съществуват около 10000 звезди от клас "O" с температура на
повърхността около 30000 К и маса, превишаваща до 80 пъти слънчевата,
които понякога създават истински космически урагани от заредени
частици. Скоростта на звездния вятър в тях може да достигне до 4000
км/сек, или близо 14000000 км/ч.
Съществува ли тогава абсолютен вакуум в далечното космическо пространство?
Наличието
на няколко частици в един кубичен метър - средната гъстота на материята
между звездите, както и фоновото, реликтово излъчване с температура 2,7
К, не ни позволяват да твърдим подобно нещо. Тук трябва да споменем все
пак, че космическият вакуум не е равномерно разпределен в Космоса. В
някои области на Вселената той е много по-голям и достига до 0,1
частици на кубичен сантиметър. Ако се вземат предвид кластерните
образувания и групираните около тях огромни галактични струпвания,
както и съществуването на черни дупки, играещи ролята на своеобразни
вакуумни свръхпомпи в Космоса, може да се предположи, че в
пространството около тях вакуумът нараства в още по-голяма степен. Дали
този свръхвакуум е абсолютно празно пространство, което във физиката
носи названието прост вакуум? Оказва се, че не, и физиците отдавна са
разбрали този факт.
При нищожните разстояния, милиарди пъти по-малки
от размерите на елементарните частици от порядъка на една Планкова
дължина L_Pl = 1,6.E-35 метра, вакуумът се оказва, че има много сложна
дребнозърнеста структура.
Геометрията на тази структура, разгледана
в динамика, определя всички видове взаимодействия в природата и във
Вселената. Дребнозърнестата структура може да се представи като
свръхплътно, динамично пулсиращо и затворено в себе си физично поле.
Това поле притежава плътност на масата от порядъка на 10E+93 грама/см3.
Като се има предвид, че плътността на водата е 1 грам/см3, а на
най-плътният елемент осмий е само 22,6 грама/см3, то излиза, че
плътността на вакуумната структурна клетка е фантастична. Нейната маса
при размери от порядъка на Планковата дължина би била еквивалентна на
Планковата маса M_Pl = 0,000022 грама. Тази плътност на вакуумната
структурна клетка би могла да се обясни единствено с ефект, създаван от
гравитационния дефект на масата.
Как може да се обясни този ефект?
Ако
разгледаме гравитационното привличане на два електрона, поставени на
разстояние 1 метра един от друг, то ще видим, че то е нищожно. Но ако
те бяха безкрайно малки по размери и поставени на Планково разстояние
един от друг, то тяхното гравитационно привличане би станало безкрайно.
Това означава, че с намаляване на разстоянието и увеличаване на
плътността на наблюдаваната материя поради квадратичната зависимост на
силата на привличане от разстоянието интензивността на гравитационната
сила фактически нараства неограничено. На съвсем нищожните разстояния,
сравними с микроструктурата на вакуума, гравитацията става основна
доминираща сила на нашия свят. Огромната фактически безкрайна плътност
на вакуума създава съответно по величина гравитационно поле, което на
свой ред поражда такива локални изкривявания на време-пространството,
че енергията на вакуума остава запечатана в клетките на неговата
микроструктура. С други думи, гигантската енергия на вакуума създава
толкова мощен дефект на масата, че той напълно компенсира енергията,
скрита в клетките на вакуумната микроструктура, и поради това тя на
големи разстояния въобще не се проявява и не може да бъде регистрирана
от никакъв прибор. Като резултат от всичко това ние възприемаме вакуума
като празно пространство.
Но в някои точки на пространството, където
гравитационното изкривяване не е стопроцентово, вакуумната енергия не е
компенсирана изцяло и става наблюдаема. На фона на фиктивно празното
пространство се появяват малки области от разредена в сравнение със
собствената плътност на вакуума материя, които ние наричаме елементарни
частици.
По такъв начин от гледна точка на квантовата гравитация
всички елементарни частици, ядра, звезди, галактики и планети, цялата
наша Вселена се явяват като един от продуктите на непълната компенсация
на енергията във вакуумната микроструктура.
Затворената вакуумна
енергия непрекъснато пулсира и тече по сложни геометрични криви,
изграждащи облика на микроструктурните клетки, от които се състои
вакуумът. Взаимното разположение на тези криви определя вида и
характера на всички наблюдавани и ненаблюдавани в природата
взаимодействия. По всяка от тези криви от втора степен в елементарната
вакуумна клетка енергията тече с различна скорост.
Промяната на
флуктуацията на енергията при нейното протичане по дадена крива в една
вакуумна клетка и прехвърлянето й върху друга съседна такава клетка
съответства на поява на определен вид носител на взаимодействие.
На
всеки вид крива във вакуумните клетки вероятно съответства определен
тип носител на взаимодействие, характеризиращ се с определена скорост.
По отношение на носителите на най-фундаменталните за нас
взаимодействия, като фотони и тахиони например, вакуумът се явява като
свръхпроводящо твърдо тяло.
Както казахме вече, скоростта на тези
носители се определя изцяло от геометрията на вакуумната
микроструктура. Нещо повече, всеки носител определя вероятно строго
определено измерение, за което той се явява като основен.
От тази
гледна точка всяко макротяло или макроструктура може да съществува
едновременно в няколко измерения, но само едно от тях би било основно
определящо за нейното съществуване. Вселената може би е изградена от
наложени едно в друго измерения, за всяко от които са валидни
определени закони. Връзката между измеренията се определя от взаимното
разположение на микроструктурите, които ги изграждат и които са скрити
в основните вакуумни клетки.
Под действие на непрекъснатите пулсации
на енергията във вакуума се образуват виртуални частици, които засега
не могат да се наблюдават с научна апаратура, тъй като времето им за
живот е нищожно - от порядъка на 10 на степен минус двадесет и първа
секунди за виртуалните протони и 10 на степен минус двадесет и четвърта
секунди за виртуалните електрони.
Разстоянието, което изминават от
раждането си до изчезването, и количеството на движението им нарушават
закона за запазване на енергията. Квантовата теория позволява това
нарушение поради изключително краткото време на живот на тези частици.
Все пак, въпреки че родените във вакуума виртуални частици не могат да
бъдат наблюдавани пряко, ефектът от общото им действие може.
Така
например движещите се около ядрата на атомите електрони постоянно
изпитват действието на обвивка от виртуални частици, която ги обгръща.
Поради този факт електроните постоянно се тресат при движението си по
атомните орбитали. Макроефектът от това отместване на орбитата на
електроните и разцепване на енергийните им нива е известно във физиката
под названието "изместване на Лемб", тъй като Уилис Лемб пръв е успял
да измери с изключително висока точност това отместване във водородния
атом.
Вторият макроскопичен ефект, който доказва съществуването на
енергия във вакуума, е ефектът на Казимир. Холандският физик Хендрик
Казимир пръв доказва съществуването на виртуални частици, родени от
вакуума, като охлажда две метални плочи, поставени във вакуум до
температура, съвсем близка до абсолютната нула (-273,15ёC). Преди да
достигне нулева енергия, топлинното излъчване, плочите се доближават, а
след като тя бъде достигната, се оказва, че силата на електромагнитното
излъчване също ги тласка една към друга. Енергията на вакуума създава
свръхналягане, което през 1958 г. е измерено от друг холандски физик.
При
охлаждане на пространството до абсолютната температурна нула се
отстранява всяко топлинно излъчване и абсолютният вакуум би бил станал
възможен. Но дори при тази температура според квантовата теория
вакуумът ще съдържа остатък, нещо, което не може да се отстрани, а
именно определени физични полета. Във вакуума при абсолютната нула се
наблюдава това, което физиците наричат нулева енергия. В това състояние
вакуумът пулсира непрекъснато и дори кипи като повърхност, върху която
се плискат вълни.
В квантовата механика поради размазването на
траекториите на частиците, дължащо се на флуктуациите на вакуума, е
възможен така нареченият тунелен ефект, или преминаване на частиците
през плътна енергийна бариера. В микросвета това е много разпространено
явление. Именно по този начин става изпускането на алфа-частици от
дълбините на атомните ядра.
Но какъв "тунелен ефект" може да
съществува във вакуум? Очевидно подобен ефект може да се наблюдава само
при преминаването през различните състояния на самия вакуум.
Енергетичните полета, изграждащи геометрията на вакуумните структури,
влизат в сложно сплитащи се взаимодействия и в зависимост от характера
на тези взаимодействия геометрията на вакуумната микроструктура може да
се намира в различни състояния, както например едно твърдо тяло може да
има различни кристални модификации. А това означава, че нашият свят не
е единствено възможен - могат да съществуват и други светове с друго
"нулево равнище" на вакуума. Следователно вакуумът и свързаният с него
физичен свят е разделен на отделни състояния. Във всеки "частен свят"
вакуумът е състоянието с най-малката възможна енергия, характерна за
полевите носители на този свят. На различните светове съответстват
различна плътност и структура на вакуумните флуктуации, така да се каже
различна консистенция на вакуума.
Съществуването на заобикалящия ни
свят с определени физични закони означава фактически избор на един от
възможните видове вакуумни флуктуации.
Всяка конфигурация във
вакуумната микроструктура отговаря на определен тип взаимодействие и
носители и притежава строго определена привилегирована посока на
действие.
Така например при електромагнитното взаимодействие би
могло да се предположи, че последното се определя от битуисторна*
конфигурация. Като цяло всички клетки на вакуумната микроструктура
вероятно се състоят от две слепени еднакви конфигурации, между които
съществува огледална симетрия. От своя страна между всяка от тези
сдвоени клетки и съседните й също съществува огледална симетрия.
Огледалната
симетрия, съществуваща между две еднакви долепени конфигурации на
вакуумните клетки, е възможна причина за съществуването на положителни
и отрицателни заряди в нашето измерение, както и за съществуването на
допълнителни измерения на него и на всяко от октавните измерения.
Съществуващата
огледална симетрия предопределя вероятно и възможността за обръщане на
хода на хронологичното време във всяко от тези измерения. Благодарение
на нея може би е възможно да се създаде машина на времето, която да
може да пътува към миналото на нашето измерение. Процесите на
анихилация*, както и процесите, при които се раждат елементарни частици
от високоенергетични гама-кванти, вероятно също изцяло се определят от
огледалната симетрия, съществуваща в микроструктурата на вакуума.
Съвсем не е случаен фактът, че частиците се раждат от
високоенергетичното лъчение винаги едновременно със своите античастици.
Такъв
е случаят със създаването например на двойката електрон и позитрон от
гама-кванти (високоенергетични фотони) с енергия 1,022
мегаелектронволта в околността на дадено атомно ядро.
При обратния
процес на анихилация на парапозитроний, където електронът и позитронът
имат противоположни спинови моменти, създадените два гама-кванти с
енергия 511 килоелектронволта, излитат в противоположни посоки в нашето
тримерно пространство.
Този факт подкрепя твърдението, че
огледалната симетрия във вакуумните клетки определя две привилегировани
посоки във вакуума. Съществува предположение, че огледалната симетрия е
една от четирите основни симетрии на вакуумната конфигурация,
определяща електромагнитните взаимодействия. Втората симетрия в нея
вероятно е осевата, перпендикулярно насочена спрямо първата. Третата
симетрия е ротационна и е перпендикулярно насочена спрямо втората
симетрия. Четвъртата основна симетрия на вакуумната конфигурация е във
времето и вероятно се проявява само в основното най-ниско енергетично и
невъзбудено състояние на енергията във вакуумните клетки.
Всяка
енергетична флуктуация, възбуждаща тези клетки, би нарушавала тази
симетрия във времето. Във всеки момент всяко възбудено състояние на
която и да било от конфигурациите на вакуумната структура би могло да
се определи с радиус вектор спрямо зададена полярна* координатна
система, чийто център съвпада с центъра на ротационна симетрия на
вакуумните клетки. Ъгловата скорост, с която ротира този радиус-вектор,
за всяка от избраните конфигурации е постоянна величина при условие, че
възбуждането се предава чрез основен носител, характерен за съответната
конфигурация.
Така например се предполага, че фотонните кванти се
явяват основен носител в елетонната (на електричните сили) и в частност
в меронната (на магнитните сили) конфигурация на битуисторната
структура на вакуумната геометрия, отговорна за електромагнитните
взаимодействия.
Крайната скорост на светлината във вакуум би могла
да се обясни именно с крайната скорост на предаване на дадено енергийно
възбуждане в елетонната конфигурация на вакуума. При тахионната
конфигурация тази крайна скорост би била съответно много по-голяма.
Основната
вакуумна структурна клетка вероятно съдържа няколко конфигурации. Някои
физици определят техния брой на 7, а други техни колеги на 11.
По-същественото е, че човешката цивилизация в своята дейност оперира
само с шест от всички тези конфигурации. Всички познати ни досега
взаимодействия в нашето четиримерно пространство се определят от тези
шест основни конфигурации, определящи съществуването на шест октавни
свята и шест допълнителни на тях измерения. По реда на тяхната
октавност взаимодействията би могло да се разделят на глуонни,
магнитни, ядрени, електромагнитни (в даденото ново предположение би
могло да се възприемат като съставни с предопределяща електрична
компонента), гравитационни и ергонни. Всяко от тези взаимодействия
притежава собствен основен носител, предаващ процесите на възбуждане с
точно определена скорост. Връзката между скоростта на отделните
носители вероятно се определя от константата 17315. Тази константа
всъщност представлява корен квадратен от скоростта на светлината във
вакуум, където последната се измерва в метри за секунда. За
онагледяване на горното предположение може да послужи следната таблица:

Взаимодействие, вид Конфигурация, тип Носители, вид Скорост на носителите
Глуонно Глуонна Глуони -√ C
Магнитно Меронна Мерони 0
Ядрено Инстантонна Пи-мезони +√ C
Електромагнитно Елетонна Фотони +C
Гравитационно Тахионна Тахиони +C.√ C
Ергонно Ергонна Ергони +C * C

Връзката
между всяко от октавните измерения, определени от дадена основна
конфигурация и даващи облика на даден свят, със съответното
допълнително измерение вероятно се определя от множителя 1,4142.
Едно
от известните във физиката слабо взаимодействие, за което не споменахме
по-горе, се определя от междинните векторни бозони W и Z с 40 и
съответно 80 протонни маси всеки. Те се явяват като основен носител в
едно от шестте допълнителни измерения, и по-специално в магнитното
допълнително измерение. Поради това при тях се наблюдава нарушение на
четността при зарядната инвариантност.
Ергонните взаимодействия не
са изучени още от съвременната наука, въпреки че пряко са свързани с
понятието енергия поради специфичното им високооктавно положение спрямо
нашия свят, което не позволява все още на съвременната техника да ги
регистрира.
Що се отнася до носителите на магнитните взаимодействия,
то се предполага, че те се движат с нулева за нашия свят скорост и
поради това не могат да бъдат регистрирани от неподвижен приемник.
Приетата от нашия свят нулева скорост вероятно просто съвпада със
скоростта на магнитните носители, които можем да наречем мерони. От
тази гледна точка магнитно поле може да се наблюдава само там, където
имаме движение на електрични заряди под действието на електрично поле,
чиито носители се движат със скоростта на светлината във вакуум. Що се
отнася до електромагнитните взаимодействия, то те биха могли да се
разглеждат като съставни, тъй като се дължат на действието на два вида
основни носители - елетони и мерони, които, взети комплексно, всъщност
изграждат фотоните.
Освен фотоните съществуват и други съставни
носители, които играят основна роля във физичните макросистеми. Към тях
могат да бъдат причислени носителите на звуковите вълни - фононите. Би
могло да се предположи, че последните са изградени от няколко щафетно
предаващи възбудния процес основни носители. Същото се отнася и за
носителите, отговорни за преноса на топлина при процесите на топлообмен.
Характерна
особеност за глуонните взаимодействия между кварките в нуклонните ядра
е, че техните носители глуоните за разлика от останалите носители
вероятно се движат с отрицателни спрямо нашия свят скорости. Това
определя и твърде интересните свойства на силите, които те дефинират.
За разлика от всички останали известни взаимодействия силите на
привличане при тях нарастват с увеличаване на разстоянието между
взаимодействащите си частици, в случая кварки.
Глуонните
взаимодействия не бива да се бъркат с ядрените взаимодействия, за които
е характерен друг основен носител, а именно Пи-мезонът с маса 273 пъти
по-голяма от тази на електрона, който се движи със съвсем различна
скорост спрямо глуоните. От тази гледна точка е по-правилно глуонните
взаимодействия да се разглеждат като отделен вид вътрешноядрени
взаимодействия.
В структурата на даден вид конфигурация положението
на всеки основен носител във всеки квант време-хронон с характерната за
съответната конфигурация продължителност би могло да се опише
последователно с два радиус-вектора в двойна полярна система.
Разстоянието между центровете на тази система би се определило от
съответната квантова дължина на избраната конфигурация. За
електромагнитните взаимодействия това разстояние би се определило от
Планковата дължина.
При невъзбудено състояние например на
елетонно-меронната конфигурация, отговорна за електромагнитните
взаимодействия, избраните два радиус-вектора ще се въртят синхронно и
огледално един спрямо друг в избраната двойнополярна координатна
система. Всеки от центровете на тази система ще представлява център на
единия от двата туистора (суивъла) на тази конфигурация.
При поява
на ядро на възбуждане, респективно на фотонен носител, в единия суивъл
тази огледална симетрия се нарушава във времето. За половината от
кванта време-хронон движението на носителя ще се описва от
радиус-вектора на единия суивъл, а за втората половина на хронона това
движение ще се описва от радиус-вектора на втория огледален суивъл. В
този случай огледалната симетрия във времето се заменя с ротационна с
център допирната точка на суивлите върху равнината, определяща
огледалната симетрия. Що се отнася до движението на отделните основни
носители при преминаване през невъзбудени вакуумни клетки във времето,
то това движение вероятно се характеризира с винтова траектория.
При
възбуждане на съответната конфигурация с друг по-бърз и неосновен за
нея носител, като възбуждане на електромагнитната конфигурация с
тахионен квант например, част от съответното ядро на възбуждане може да
се прехвърли директно от първия във втория суивъл, при което
ротационната и огледалната симетрия във времето биха се нарушили.
Всяко
материално тяло в наблюдавания от нас четиримерен свят се състои от
стотици милиарди "елементарни" частици. Всяка от тези частици е
изградена от други милиарди енергетично възбудени вакуумни клетки,
които, както казахме вече, са изградени от няколко сложни енергетични
конфигурации. Размерите на елементарните частици са от порядъка на
10E-18 метра, а на вакуумните клетки - от порядъка на 10E-35 метра. Във
възбудено състояние въртящият момент на енергията във вакуумните клетки
се увеличава и това вероятно води до частично компенсиране на това
увеличение с намаляване на скоростта на предаване на възбуждането. Това
намаление на скоростта за "елементарна" частица като електрона може да
достигне до 137 пъти.
При разглеждане на електромагнитните
взаимодействия във физиката например като основни носители на полето се
приемат "виртуалните" фотони. По-правилно е да се приеме, че основните
носители притежават съответно най-малките възможни размери и са
свързани с най-високата възможна честота на възбуждане, характерна за
съответния вид конфигурация на вакуумните клетки. Поради това терминът
виртуални е по-правилно да бъде заменен с термина основни или базисни.
В това отношение може да се каже, че един обикновен фотон от видимия
спектър на електромагнитните вълни е изграден от милиарди основни
фотони или "О"-фотони, които можем да приемем за основни носители на
електромагнитното взаимодействие.
Подобни разсъждения могат да бъдат
направени и за гравитационните взаимодействия и техните основни
носители. За да съществува в нашия свят едно материално тяло,
вакуумната структура, която е разположена в обема на тялото, трябва
задължително да бъде във възбудено енергетично състояние. Ако тази
структура премине в основното си състояние, например чрез излъчване на
носители, тялото би предало цялата си маса и енергия в това лъчение и
би престанало да съществува в нашия свят. Подобен процес се наблюдава
при електронно-позитронната анихилация. В определени случаи вероятно
анихилацията може и да не бъде фотонна, а например тахионна и да не
може да се регистрира засега от научната апаратура.
Ядрата на
възбуждане в енергийния поток по структурната конфигурация на
вакуумните клетки създават локални нарушения в ламинарното му
протичане. Предполага се, че като правило те намаляват скоростта на
енергийния поток спрямо скоростта му в основно невъзбудено състояние
поради компенсация на общия въртящ момент на системата.
Времето за
всеки вид взаимодействие се определя именно от времето, за което
определени части от енергийните потоци правят една пълна обиколка по
съответните вакуумни конфигурации при невъзбудено състояние на
вакуумните клетки. От тази гледна точка за всеки вид взаимодействие
вероятно е характерен определен вид квант време.
Квантът време, или
хрононът на електромагнитните взаимодействия, има продължителност
10E-44 секунди. Хрононът на ядреното взаимодействие има продължителност
около една наносекунда. Хрононът на гравитационните взаимодействия има
друга продължителност. Тоест имаме не едно единно време, а няколко
времена в нашето пространство, но нашата цивилизация оперира единствено
с електромагнитното време.
Между енергийните потоци, определящи
различните времена, съществуват определени зависимости. От тази гледна
точка наличието на мощно гравитационно енергийно поле в дадена област
води до определено изкривяване на време-пространствената структура на
останалите видове взаимодействия в тази област. Поради това фотоните
изкривяват своята траектория на движение при преминаване покрай масивни
звезди и електромагнитното време тече забавено около тях.
Този факт,
описан от теорията на относителността, е вече доказан многократно от
съвременната физика. Когато едно тяло започне да се движи в
пространството в определена посока, векторът на скоростта, определен от
радиус-векторите на всеки суивъл, вероятно се наслагва към вектора на
скоростта на съответните суивли в невъзбудено състояние. В резултат на
това въртящите им моменти се компенсират чрез увеличаване на плътността
на съответните суивли.
При много големи скорости, близки до
характерната за дадения вид конфигурация, енергетичната плътност в
единица обем от пространството нараства значително. Този факт показва
защо при много големи скорости, близки до скоростта на светлината,
масата на дадено тяло нараства до безкрайност. Това нарастване е пряко
свързано и с увличането на енергията от вакуумните клетки, през които
минава тялото. Колкото скоростта е по-голяма, толкова повече клетки
участват във вълновото съпротивление на възбуждането за единица време.
В този случай вълновото съпротивление на всяка вакуумна клетка вероятно
се дължи до голяма степен на влиянието на енергийния поток на
гравитационната им конфигурация, който нараства за сметка на енергията,
движеща съответното тяло.
Зависимостта между скоростта на дадено
тяло и нарастването на неговата маса е квадратична, тъй като вакуумните
конфигурации, взети поотделно, и зависимостите между всеки две от тях
във всяка вакуумна клетка се описват вероятно от криви задаващи
повърхнини от втора степен. При това осевата и ротационната симетрия на
тези конфигурации се запазват в нашето електромагнитно време, с което
сме свикнали да разглеждаме процесите в нашия четиримерен свят.
Разгледаните
шест вида основни взаимодействия и техните допълнителни биха могли да
се опишат и от единен (щрих-метифег) носител, който се движи в
дискретно време по траектория, представляваща крива от шеста степен.
Крайната скорост на всеки носител на взаимодействие определя наличието на съответна енергетична бариера за него.
От
тази гледна точка на споменатите 12 вида носители (6 основни и 6
допълнителни) съответстват 12 енергетични бариери. Тези енергетични
граници определят главния обхват на съответните носители. Колкото един
носител е по-скоростен, толкова разстоянието между отделните граници на
обхват е по-голямо. Между тези граници са разположени нива на фазови
състояния на съществуване на енергията. Положението на тези нива се
определя основно от константата на зарядно свързване, която е
реципрочна по стойност на константата на фината структура. Стойността й
е близка до корен четвърти от скоростта на светлината във вакуум.
Разликата от 4% вероятно се дължи на скоростта, с която се движи Земята
в космичното пространство.
Фазовите състояния разделят прехода между
енергетичните бариери на две съседни октавни измерения на две части.
Горна зарядносвързана зона и долна делта-област. Делта-областта се
простира до границата на обхват на допълнителното нискооктавно
измерение.
Като пример може да се разгледат две разположени едно до
друго октавни измерения на ядрените силни взаимодействия и на
електромагнитните взаимодействия. Ядреното взаимодействие е 137 пъти
по-силно от електромагнитното. Горната гранична скорост на ядрените
носители е 17315 м/сек. За електричните носители тя е съответно
299792458 м/сек. Между тези две енергетични граници се намира границата
на обхват на допълнителните ядрени носители, които се движат с гранична
скорост 24486 м/сек.
Фазовото състояние на електричните сили се
определя от скоростта 299792458 /137 = 2188262 м/сек. С тази скорост се
движи електронът около ядрото на най-простия химичен елемент водорода в
нормално състояние. При по-сложните останали химични елементи
електроните се движат с много по-високи скорости. Извън атомите
електроните могат да се движат и с много по-малки скорости. При
температури, близки до абсолютната нула - от порядъка на 0,46 К,
електроните могат дори да спрат своето движение и да замръзнат във
възлите на кристална решетка. В случая фазовото състояние на
електричните сили, определено от скоростта 299792458 /137, дефинира
областта на съществуване на атомите в нашето измерение. От тази гледна
точка може да се предположи съществуването и на други видове
зарядносвързани структури като атомите. При скорост над 132.C би
трябвало да се наблюдават гравитационно (лептонно) свързани структури.
От
разгледания пример се вижда голямата роля на температурата за прехода
между отделни фазови състояния на съществуване на материята.
Термодинамичен фазов преход между отделните състояния може да се
осъществи по няколко начина: кинетичен, резонансен и потенциален.
Първите два от тях се използват главно при макросистемите. Третият
начин може да се раздели на три вида: постоянен, дискретен и носещ.
Начините, по които се осъществява фазов преход между отделните
състояния на съществуване на материята, са от съществено значение при
извършване на скоковете между измеренията на пространството и времето.

_________________________
България
Огън запален от странен мистик.В болки изгарящ но страдащ без вик.Ангел.И демон.Най-вече човек.Душа осъдена от някой друг век!
Върнете се в началото Go down
http://themystery.bulgarianforum.net
 
Разглеждания относно същността на вакуума
Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Права за този форум:Не Можете да отговаряте на темите
Мистерията :: Феномена НЛО :: Повече информация за НЛО-
Идете на: